Мнение от форумите:
„Знаете ли например, че битката при Армагедон е била в България и това е мегалитният комплекс Бегликт таш- този До Черно Море?! Там траките много след това са извършвали своите ритуали и то само с цел да се премахне негативността на смъртта и да се върне Чистотата на този древен Храм на нашите прародители от Космоса- тези от Плеяди и Фаетон, също в нашите гени и ма и наследство от ОРИОН И СИРИУС С.ЩЕ СЕ ОТКРИВАТ СТАРИТЕ зНАНИЯ НА НАШИТЕ ПРАРОДИТЕЛИ ЗАЩОТО ВЕЧЕ Е ДОШЛО ВРЕМЕТО ЗА иСТИНАТА, ЗАТОВА И СА ТОЛКОВА БОГАТИ НАХОДКИТЕ НА АРХЕОЛОЗИТЕ НАПОСЛЕДЪК.Нашите тракийски Царе – Жреци позволиха да се октрият нещата за да падне булото на лъжата и да се върне Истината за истинското Знание- владяно от тях, завещано им от дедите от Космоса и предадено на нас- техните наследнице за да водим хората напред- към Светлината, чрез истинското Знание, не е необходимо да се надсмивате- времето на Истината идва и тогава ВСЕКИ ще я разбере.“
„Не 5-6 хиляди, ами 14-15 хиляди години назад тук се заселват древните траки- арани . Техният централен клон(слъчавият) остават да живеят тук, а единият от другите 7лъча,този на Марс и Юпитер, мисията е била да достигнат до Шамбала и да вземат чистия и усъвършенстван ген. Този ген се дава само на Авитохол и там той получава правото да носи името Дуло на рода си. Знаем,че от този род прозлизат кановете, които управляват нашата Дунавска България. Не случайно Слънцето е главен бог на прабългарите. Седмолъчната звезда намерена в Плиска е била използвана като символ още в зората на расата/ петата/ , когато първотраките са се заселили по днешна България, след като напускат Атлантида преди около 15 000 години, и създават тук първата държава в историята на расата.“
„Логично е това, което разказваш. Траките са имали много светилища в Родопите и то не на случайни места. Соларният култ също е безспорен. Известно е, че църквите в по-късен етап са се строяли върху древните светилища, защото мястото е необикновено и излъчва особена енергия…
Има и нещо друго, за което си мислех докато четях и разглеждах снимките. Древните са били отлични астрономи. Когато на земята, върху скалите… има изображения на съзвездия, на слънцето… те никога нямат случайно разположение. Обикновено разположението им има някакво значение и следва движението на звездите и планетите… Възможно ли е слънцата, които си видял да повтарят или говорят за някакво астрономическо явление или митологична древна вяра…“
„Повечето изследователи и екстрасенси дават година на потъването на Атлантида 9500-10500 преди новата ера, т.е. преди окло 12 хиляди години. И аз съм чувал за теорията че централния (слънчев) клон се заселва по тези земи. Златото например е израз на почитта към Слънцето, затова то е предпочитания метал в първите неолитно-халколитни култури по българските земи.
За името Авитохол аз скоро написах една друга теория, доста по земна… : )
Седемлъчевата розета от Плиска не ми е много ясна от къде произхожда и какво точно символизира. Но по скоро е късна, от 8-9 век…“
„
Скъпи приятели, моля, ако имате информация за български символи и находки в Египет, да ги споделите.
При разговор с моя колежка – криминалната журналистка Мария Кадийска, разбрах, че екскурзоводите на групите-туристи в Египет не пропускат да разкажат за връзката на тази цивилизация с българите.
Големите каменни плочи в пирамидите са от скали в Родопите. Те също разказват на туристите, че обожествената египетска принцеса Бастет е от
Странджа и затова е погребана близо до Малко Търново.
Скоро бях за представяне на моята книга „Да свалим маските“ в Якоруда, средището на древните Беси – там и до днес знаят, че само при тях, по скалите на южния склон на Рила, има йероглифи и пирамиди, копие на които има и в Египет.“
Беланташ
bg.wikipedia.org
Беланташ (Белънташ, среща се и като Белинташ) е красива скала с форма на малко плато в 
Родопите, носеща следи от човешка дейност.
Самата му същност и предназначение все още не са напълно изяснени. Името му означава „Белият камък“ и идва от прилагателното „бял“, което благодарение на тройното членуване в родопския диалект се произнася „белиън, белън“ и турцизмът „таш“ (камък). Според друга теория името Белинташ се превежда като „камъкът на войната“, заради свещената война за главното светилище на Сабазий/Дионис в Родопите, водена от беския жрец Вологез. На горната площадка на скалата са издълбани кръгли отвори, улеи, ниши и стъпала, които според някои образуват карта на звездното небе. Дължината на скалната площадка е около 300 м, с надморска височина 1225 м. Намира се на 30 км югоизточно от Асеновград. Там се намира т. нар. Надпис от Белинташ, потвърждаващ тезата, че нашите предци от Родопите са имали писменост по-ранна от гръцката.
Указания за пътя
От Асеновград се тръгва в посока Кърджали, отбива се вдясно през с. Червен, минава се през с. Горнослав, след това през с. Орешец. На разклона за с. Мостово се продължава направо (Мостово е надясно), стига се до разклона за махали Врата и Кабата. За Кабата (старите къщи) има чакълен път надясно, за Белинташ се продължава по асфалтовия път, преминава се през махала Врата, след това се достига до неасфалтирана отбивка вдясно, на която има покрита каменна чакалня. Тръгва се надясно (има табела) по чакъления път (в добро състояние) и след около 2 км. се стига до гробище, където има синя табела на Природозащитен парк. Вляво се отива за Чотрова махала и Чотрова къща, а надясно — за Белинташ и вилно селище Сабазий. След около 2.5 км. по чакъления път се стига до новостроящата се църква, откъдето надясно и нагоре по хълма върви пътеката за Белинташ и след 20-30 минути извежда на върха на скалата.
– Иконостасът от скелети, с. Оходен, Врачанско, на 25 км северно от град Враца. Непосредствено до селото тече река Скът (Scitus – тясна, тънка река) – неголяма река извираща от Врачанския Балкан и вливаща се в река Дунав
Откъс от книгата „Тайният архив на богомилите“ на Христо Буковски
Междувременно на северозапад и чак отвъд Стара планина бе открито още по-удивително светилище. Археолозите го изровиха край врачанското село Оходен и то се оказа по-старо с поне две хилядолетия от храмовия комплекс до Долнослав. Било е в състава на раннонеолитното селище и стои редом до праисторически постройки. Те са останали от ранноземеделска цивилизация, възникнала тук през VІІ хилядолетие пр. Хр. Десетки са глинените и каменните дискове с точка в средата, намерени там. Те дават основание на откривателя им Георги Ганецовски да твърди, че е влязъл в най-ранния храм по нашите земи на Бога, олицетворяван от древните в образа на Слънцето.
В този храм иконите, които фактически маркират мястото на иконостаса, са… гробове. Че не става въпрос за некропол издава не само малкият им брой – човешките са пет, но и разположението им – като върхове на равностранен ттриъгълник три женски фигури, свити в ембрионална поза, на изток, където в иконостаса на днешните православни църкви е иконостасът. Това е първото познато в Европа светилище.
Те са на хора от зората на произвеждащата икономика (когато започва развитието на тази, с която сега живеем). Ако застанем с лице на изток непосредствено зад това първо познато в Европа светилище, вляво, където в иконостаса на днешните православни черкви се намира иконата на Светата Богородица, са разположени като върхове на равностранен триъгълник три женски фигури, свити в ембрионална поза (хокер). Челната е на 15-20-годишна, от която са отнети част от тазовите кости в знак, че е раждала. Нейната глава принудително е обърната към изгрева във времето на зимното слънцестоeне (с неизбежното изместване през хилядолетията, то съответства на днешната Коледа).
Зад нея, още по наляво, е скелетът на 25-30-годишна старица с глава принудително обърната на изток към мястото, където слънцето се показва при равноденствие (примерно сетнешното Благовещение). Вдясно от нея е гробът на около 5-годишно момиченце, което също гледа към пролетно-есенното слънцестоeне.
Ако продължим да сравняваме подредбата на неолитните олтари край с. Оходен с иконостаса в нашите днешни храмове, става все по-интересно: по средата, където днес е мястото на царските двери (през които по време на богослужението излизат пред миряните свещениците), е бил положен мъж на около 33 години. Той е с полусвити крака, изпъната до тялото лява ръка, докато дясната е присвита да опре на слабините. Тилът му е подпрян със захлупено надолу глинено гърне, за да задържи лицето му с очите насочени към мястото, откъдето изгрява слънцето в деня на пролетното и, съответно, есенното равноденствие. Че посоката е от съществено значение показва и дългият кремъчен нож, сложен зад съда с връх по направлението, в което е прикован и неговият поглед.
Това е първият мъж, който археолозите са открили от заселването на Балканския полуостров в края на VІІ хилядолетие пр. Хр., когато в района се разгръща праисторическата цивилизация, колонизирала впоследствие цяла Европа. Централното място, което е отредено на овековечения по този начин човек, вероятно показва зреческата му роля в постановката, освещавала дейностите на прадревните предци. Откривателите му са сигурни, че в соларния култ виждаме мъжкото начало и по негово време не намират основания за матриархата, на който са ни учили.
Заветът, който пренася през 8 хилядолетия този раннонеолитен иконостас, е недвусмислен: хората още от зората на нашата цивилизация са търсели ориентири спрямо енергията в космоса по Светилото, отредено на Земята. Позиционирали се в света по Слънцето и били готови да се справят сами.
(Неясно е засега защо обърнатото с дъното нагоре сферично гърне е пълно с… птичи кости. Но спотаената в тях тайна вече стигна до нас…)
Точно в „олтара” пред раннонеолитния зрец, по пътя на погледа му към мястото, откъдето изгрява слънцето в деня на пролетното и, съответно, есенното равноденствие, археолозите откриха скелет на момче с лице към… него. Защо само То е загърбило Небесното светило? Дали това не е знак, че пристига от изгрева като Чедо на Слънцето?! Какво е шифровано с полагането Му във фокуса на лъчите от точките на изгревите в дните на зимното, пролетно/есенното и лятното слънцестоене до телата за зреца, троицата жени и свещените еленови рога? Дошло по Слънчевия проход, дали не е погребано в олтара, за да бъде привързан вовеки Божият дух към Земята и хората, които се изхранват от нея и Му служат тук? Поставено „очи в очи” пред зреца не подсказва ли, че предава/приема послание, оброк, завет като Божи Син?!
В свещения кръг около рожбата има обредна яма с кости на разчленен бик. Историците твърдят, че за древните това рогато същество е символизирало мъжкото начало и Бога-Слънце. Животното не е било погребано цяло и кокалите му не следват анатомичния порядък на неговия скелет – дали това е направено за знак, че е било поднесено в жертва, като потвърждение за поети задължения, скрепени с курбан?
Според проф. Ал. Фол съхраненият в българския фолклор обреден вик към изгряващото Слънце в края на зимата – Сабо! – е поздрав от прадревни времена за Сина на Великата Богиня-майка. За него, във вида, в който литературно е известен – Сабазий – ще става дума често по следващите страници. Затова честно започвам с уговорката: винаги ме е притеснявало високомерието, с което изследователите са гледали на древния човек, когато става дума за отношенията му с Бога.
Въобще не ми звучи убедително, че езичниците са възприемали слънцето на Неговото място. Някакво смътно – може би дълбоко атавистично? – чувство ми подсказва, че в непосредственото ни космическо светило нашите далечни предци са виждали олицетворена проява на живототворящото Божествено присъствие. Не е ли по-първобитно ако То е било възприемано като всеогряващото Му Небесно Око?! Нещо повече: щом на тези слънчеви кръгове – и в светилището край Оходен, и по издълбаните върху скалите свещени окръжности – педантично са провъртали дупка в средата, тя дали не е натрапчив знак за осезаем от тях проводник към Бога?!
Честно казано, в началото на ХХІ век не знаем какво точно представлява един светлинен лъч. Преди два века физиците са го виждали като порой от миниатюрни материални частици – корпускули (от латинското corpusculum – телце!) – които летят като сачми и затова отскачат от косите отражателни повърхнини, но спокойно (едва със загуба от 4 на сто!) преминават през напречните прозрачни препятствия. Други припознават в лъча-струя по-скоро вълни като електромагнитните – нещо, което лесно обяснява дифракцията, интерференцията и поляризацията на светлинния сноп. Но в измеренията между материални частици и електомагнитни пулсации какво ли не може да се вмести като лъчиста енергия?!
Мисля, че по сходни причини далечните ни предци са се прекланяли пред Всевишния и пред свещеното дърво – нали неговите клони пък са корените, с които то поема енергия от Горе (все едно дали са били осенени с идеята за фотосинтезата, или са имали предвид нещо, което учените още на са открили).
– Скалният ритуален комплекс – космодрум „Козият камък“ над каньона на река Канина(по-известна като Кървава река) близо до прочутото село Ковачевица в едноименната местност, разположена в рида Дъбраш от Западните Родопи, на около 15 км от с. Ковачевица, Гоцеделчевско.
Това древно чудо е известно като Беслетския мегалитен паметник. На площадката се виждат повече от 120 еднакво кръгли и дълбоки отверстия, а между тях е издълбана двуметрова яйцевидна вана. Подобно на Белинташ те очертават посоката и местоположението на звездите.
Водещата хипотеза тук твърди, че това е звездна карта, сътворена от жреците на тракийското „домашно” божество Дионисий Сабазий. По – късно проучване посочва, че разпределението на издълбаванията отговаря на съзвездията Цефей, Касионен и др. Другата хипотеза е подкрепена от по – малко привърженици и обяснява издълбаванията като остатъци от различни неолитни постройки. Според българските фолклорни легенди следите върху мегалитните жертвеници са оставени от стъпките на коня или кучета на Крали Марко. Впоследствие народната медицина използва дупките за различни лечебни ритуали.
Друг важен елемент от обекта представляват трите изсичания, наподобяващи врати. Техните странични правоъгълни дялания дават повод да се предполага, че са част от преграждения на свещения микрорайон. Характерно за скалните светилища на древните траки е тристепенната организация на сакралното пространство и нейното разграничително обособяване, както следва във възходящ ред: общодостъпно място, място за ритуални действия и централно място, достъпно само за жреца.
Светилищният обект Козият камък е важен и с откриването на друг изкуствен скален елемент. Това е т.нар. от местните „Казан”, който е разположен на най – високата изравнена площадка от масива, и представлява почти дву-метров изсечен в камъка котел, от където излиза нещо като улей. След измерването му по методика на английския професор Ал. Том става ясно, че дупката е издълбана по точно очертана фигура на яйце чрез два прости питагорови триъгълника с общ катет. Подобни ями учените определят като много важен елемент от един светилищен обект, но Казанът все още остава загадка.
Местоположение
Скален светилищен комплекс „Козият камък” се намира в най-западният рид на Роподопите – Дъбраш. Изходен пункт е с. Ковачевица, като на 15 км от него се стига до горско стопанство Беслет. Самият комплекс се позиционира на югоизток от района на Каялийските скали, където има множество непроучени скални образувания.
Указания за пътя
От С. Ковачевица се тръгва по четвъртокласен път на север и в последствие на запад, успоредно на р. Канина. Пътува се с автомобил 14 км, които се взимат за 1 час поради разбития път, като се стига до кошари с поляни отпред в непосредствено след горско стопанство Беслет. По пътя можете да срещнете табелки за Козия камък, но не разчитайте изцяло на тях, защото ги няма на възловите места. Тръгва се по коларски път на север. Върви се за кратко срещу течението на река „Хайдушка“, чието ждрело се отличава с интересен скалист дол с множество издълбавания по скалите и речни басейни, през които се прелива реката, който сякаш са част от светилището.
–Продължава–
Тайните на успешните 